От спомените на Полковник Никола Батоев

Дядо Ицо, така му викали, бил роден през 1827 г. в гр. Етрополе от рода “Урчовци”, но понеже са имали фурна, то почнали според тогавашната мода да изоставят старите си родови имена и да се прекръщават с модерни имена. И така се нарекли “Хлебарови”. Дядо ми Ицо, според разказите на леля Маруца, по-старата сестра на майка ми, която го запомнила много добре, е бил висок, слаб, черноок. Способен като търговец, но много нервен, леко избухлив и непостоянен. По външният му вид и характер, днес приличат на него брат ми Петко Д Батоев и братовчеда ми Атанас Ст. Славчев – така казваше леля Маруца.

Дядо Ицо освен фурната в Етрополе, която държали с брат си Вуто, се занимавал и с търговия. Имал дюкян в гр. Орхане. По всяка вероятност е продавал кожи, цървули и пр. Десетина години преди освобождението, дошли и му съобщили, че дюкяна му в Орхане е обран. Той заминал веднага за там и се установило, че дюкяна му е обран от шурея му Александър Бръмбаров и неговата компания – хъшове. Обрали го и забягнали в Румъния, където се присъединили към четата на Хаджи Димитър, гдето намерили края си. От този момент, - казва леля Маруца, - тати се промени, почна често да се кара с мама, често отсъстваше, ходеше по гуляи и пр. Беше му направена магия, нашите комшии ни завиждаха”. Най-голямата им дъщеря – леля Дунка, малко преди Освобождението се омъжила за етрополеца Цоло Стоянов и с него се преселили в гр. Плевен, гдето условията на живот били по-добри. Скоро след нея заминала и втората дъщеря леля Маруца. Дядо Ицо много я обичал и нарочно ходил за нея чак в Плевен. Молил я да се върне, но тя отказала, защото вече била годена. Баба Дона Велчева Василева Бръмбарова е родена през 1830 г. в гр- Етрополе и произхождала от многобройната и известна фамилия “Бръмбарите”. Омъжила се млада и имала с дядо Ицо шест дъщери и едно момче: Дунка, Маруца, Иванка, Ценка, Данка, (Йордана), Йорданка и Васил. Момчето починало като дете. Данка – моята майка, в последствие почнали да й викат Йордана и така си останала да края на живота си.. Къщата та дядо Ицо в Етрополе била в Табашката махала, двуетажна, над вадата (воденична вада два м. широка, отбита от р. М. Искър). Тя била запазена до ,1948 г., когато била съборена от собствениците й. В края на м. Юни 1877 г. се разнесла като светкавица новината:”Русите минали Дунава и турците бйгат”. Ехото на руските топове при Дунава достигнали и до най-затънтените балкански колиби Българското население са раздвижило, но скоро в много селища се появила паника от башибузушки кланета. Така в Етрополе в края на м. юни 1877 г. се появила паника и населението масово напуснало родните огнища, изоставяйки имотите и покъщнината си на произвола на съдбата, те бягали към по-сигурни места. Една част от етрополците бягали към София, други към Плевен, а трети по Правешките колиби. В това време баба Дона с четирите си по-малки дъщери, от които най-малката била на 4-5 години, била съвършено сама. Дядо Ицо бил в Орхане. Обхваната от общата паника, тя без да мисли натоварила на волска кола децата си: Иванка, Ценка, Донка и Йордана, покрива ги с една черга и заедно с други етрополци бяга към Плевен, гдето били вече дошли русите. Те тръгнали за Плевен без да подозират, че никога повече няма да видят родното си огнище и баща си. Към Плевен е теглело още и това, че двете й по-големи дъщери Дунка и Маруца, а така също и брат й Васил Бръмбаров и сестра й Куца хаджи Иванова от много години били преселени там. След дълго и опасно пътуване те пристигнали здрави в Плевен, но се оказало, че турците се върнали пак в Плевен. Баба Дона се настанила в Плевен при дъщеря си Маруца, която току що се била омъжила за Евстати – брат на баба Марийка Русинова (Нешова). Една седмица след тяхното пристигане Плевен се напълнил с турски аскер – армията на Осман паша от Видин дошли в Плевен и се укрепили в него и Руската армия била принудена да спре своето настъпление и започнала обсадата на гр. Плевен. Турската армия в града възлизала на около 40 000 души. Положението на гражданите, а особено това на бежанците се влошило. Живота станал много тежък, скъпотията голяма. Шепа пуканки се продавали за жълтица. В края на лятото между турските войници се появил тифус, която болест се пренесла е в града. Баба Дона заболяла от тифус. Болестта била тежка и смъртоносна.

“Бях малка, разправяше често майка ми, едва помня, играех с децата на двора, когато една от по-големите ми сестри, долетя, хвана ме за ръката и каза, че мама ме вика. Въведоха ме в стаята при нея, тя едва има сили да се обърне, сложи ръката си върху главата ми и тежко проговори: Майка, сираци на чужди хора ви оставям, слушайте ги”. Сълзи я задавиха и повече нищо не можа да ми каже. След малко ни казаха, че майка ни умряла. Бог да я прасни! Починала на 47 години. Така едно от хилядите семейства в България, вследствие на войната, се пръсва и децата му при имот и състояние тръгват по чуждите врати и хора. Веднага видни, бездетни семейства в Плевен, поискали и осиновили децата. За бащата нямали никакви сведения.

Леля Иванка била осиновена от богатия плевенски гражданин Атанас Първанов и жена му Параскева Казанджиева, те прибрали и малката й сестричка Йорана. Леля Ценка била осиновена от хаджи Анастасия и хаджи Симеон Попови, а в последствие омъжена за неговия брат. Майка ми Донка (Йордана) била осиновена от баба Марийка и дядо Русин, тя била около 11 годишна Слухът, който накарал етрополците да бягат достигнал до дядо Ицо. Той веднага напуснал Орхане и се отправил за Етрополе. Там обаче заварил празна къщата с широко отворени врати. Само старците и болните не избягали. Някой от тях го заблудил и той тръгнал да търси семейството си в София. Качил коня си и поел за Араба-конак. В това време хана се държал от етрополец. Тоя ханджия впоследствие, 3-6 години след освобождението разправил на леля Иванка Ст. Славчева за последните минути на дядо Ицо. Леля Иванка се била омъжила за добър търговец и заедно с приемните й родители, баба Парашкева и дядо Атанас Първанови отивали като младоженци в София. Тогава по нямане на други превозни средства ползвали файтон. Като стигнали хана на връх Араба-конак спрели да си починат и да нахранят конете. Ханджията бил много гостоприемен и разговорлив. Почнал да ги разпитва от къде са и за къде отиват. Баба Парашкева казала, че това е тяхна приемна дъщеря и отиват и отиват за София и че тя била от Етрополе. Ханджията казал, че и той е етрополец и де заинтересувал от кои хора е леля Иванка. Като казали, че е дъщеря на Ицо Хлебаров, гой я хванал за ръката и й казал: “Ела да те заведа на гроба на баща ти, ето там на 100 крачки от тук”. “Баща ти, казал ханджията, когато в мурабето бягаха етрополците, пристигна много заморен, остави коня си и първата му дума беше: “Видя ли моята жена и децата?” казах му, че не се минали оттука”. Тогава той седна край масата и поръча да му направя кафе. Направих кафето и когато чу го поднесох видях, че той е легнал на масата. Помислих го за заспал от умора, побутнах го и се оказа умрял. Погребахме го тук и му поставихме той дървен кръст. Тогава дядо Атанас Първанов, който бил добър и щедър, дал пари на ханджията да купи и постави каменен кръст, та като минат обратно ще му направи панихида, което след две три седмици станало. Дядо Христо Хлебаров починал в началото на м. юли 1877 г. на 50 години. Мир на неспокойния му дух, Бог да го прости!

“На мама и тати беше направена магия” и до края на живота си всички сестри и никоя от тях те пожела да отиде в Етрополе и потърси бащинията си. Имотът на дядо Ицо е останал в по-малкия му брат Вуто Велчев Хлебаров. Той няколко пъти е предлагал на сестрите да дойдат и да си вземат бащиния имот, но никоя не е пожелала. На мама сме предлагали многократно да я заведем с автомобил в Етпополе, но тя упорито отказваше. Два пъти е живяла манго близко до Етрополе. Веднъж в Тетевен и втори път в Орхане, но никога не е пожелала да види родното си място, въпреки поканата на чичо си Вуто. “Какво да правя там, няма да излязат мама и тати. Въпреки, че чуждите хора нито веднъж не са ми казали лоша дума, но душата ми е изгорена за майчина и бащина милувка”. А причината се крие и в факта, че всички са били добре материално и не са имали нужда от пари и пр. Дядо Ицо е имал още две сестри Цаца и Дана, за които нямаме много сведения. А баба Дона е имала три сестри: Цона,Куца, Геца и двама братя: Вадил и Александър. За всички имаме доста подробни сведения и тяхното родословие и поколението им са ни добре известни. Може би защото майчиния ни род ни е търсил повече, докато родът на дядо Ицо и досега се държат като съвършено чужди. За по-старите деди и прадеди не знам друго освен техните имена и приблизителните години на техния живот. Сведенията за тях съм събрал от моите лели, и най-много от леля Маруца, която беше много паметлива, любознателна и словоохотлива.