От спомените на Полковник Никола Батоев

Майка ми Йордана Христова Хлебарова от рода Урчовци е родена през 1865 г. в Етрополе. След смъртта на майка си и баща си, тя остава кръгло сираче. Нейният чичо успял да вземе техния имот и дълги години не потърсил както нея, така и нейните сестри. Търсил ги след 15-20 години, когато те вече нямали нужда от него. Тя била осиновена от баба Марийка и дядо Русин, но скоро след освобождението дядо Русин умира. Баба Марийка бива излъгана от свои близки, които й обират всичко оставено от дядо Русин. Остават само къщата и двора, в които са живяли и върху които през 1897 г. баща ми построи нашата голяма къща. Майка ми често плачеше и казваше:”Аз не запомних бащина и майчина милувка, наистина, хората, които ме взеха, ме гледаха добре, но те никога не станаха за мене истински баща и майка”. Мама на ръст беше едра, пълна, коса кестенява, очи кафяви, на лице по-тъмна от баща ми. На нея по външност прилича брат ми Петко. По характер беше властна, горда и обичаше да се налага на всички и да командва всички. Не беше грамотна, но всичко знаеше, беше много хитра, много пресметлива и съобразителна. Никога не се знаеше какво мисли да прави. Владееше се добре и и умееше да се се преструва и да подражава артистично. Беше много добра домакиня и майка. Тя сама месеше, готвеше, переше, предеше, тъчеше, шиеше, ходеше на лозе и слугини не държеше след като Иванка поотрасна. Беше жена със сметка и пестелива като баща ни. Нейните гозби, нейният хляб, нейните баници никой не надминаваше. Беше добър педагог. През летните ваканции, за да ни отклони от улицата, ни отрупваше с работа, а ние бяхме много палави момчета и никога не стояхме мирно. Например, ще ни даде да навиваме прежда за нейното тъкане и ни казваше:”Който свърши неговото, може да отиде да играе”. Но преждата беше толкова много, щото не успявахме да я свършим до вечерта. Тя винаги умееше да ни командва и да разпределя работата между нас. Учеше ни от малки на работа, само брат ми Петко не можа да вкара в пътя – имаше към него слабост – даваше му пари и това го развали.

Майка ми, след като се оженихме, и тръгнахме по разните краища на България и след като баща ни почина, започна често да се оплаква от главоболие. Особено през 1942-43 г. при всяко мое отбиване в Плевен виках лекар да я прегледа. Най-после трябваше да й извадим 5-6 зъба и главоболието й мина. След 9.9.1944 г. тя почна бързо да отслабва. Аз се прибрах със семейството си временно в Плевен, докато ми се опразни апартамента в София. Но нищо не можехме да й помогнем. Скоро се прибра и брат ми Борис, който ненадейно бе опериран и на 12.12.1945 г. почина от рак в стомаха. Това съвършенно я сломи и от нея остана само една сянка. През 1946 г. трябваше да се преместя в София, иначе можеше да загубя софийското си жителство и тя остана сама с Ванчето – дъщерята на Борис.

На 30 юни 1946 г. я заболяло силно главата . Извикала Ванчето и й казала: “Ванче много силно ме боли главата, май ще се мре, бягай, извикай леля си!” и легнала в леглото си. Ванчето затичала да вика леля си Иванка, но ето, че тя идела у дома. Отива при мама, пита я как е, но тя махнала с ръка, дала да се разбере, че я боли много и загубила съзнание. На другия ден 1 юли 1946 г. починала без да дойде в съзнание. Почина на 81 г. от кръвоизлив в мозъка – удар. Бог да я прости! Погребахме я редом с баща ни, гдето тя сама си бе приготвила мястото и паметника. И така останахме сираци.

1 август 1949 г. София

Никола Батоев