От спомените на Полковник Никола Батоев

Баща ми Димитър Батоев е роден в к. Равнище на 15.1.1863 г. и по име трябва да се казва Димитър Батюв Михов Петков Батюв Големанов или съкратено Димитър Б. Големанов, но при записването му в училище, като го попитали как се казва, той казал бащиното си име Димитър Батюв и учителят го прекръщава Димитър Батоев. По същия начин станало и с брата му. И така хубавото им име Големанови било изменено от тях. Това име обаче е запазено у всички негови братовчеди в Телиш и Равнище. След като навършил 14 г. той напуснал селото и отишъл в гр. Свищов, гдето работил и учел, а от там се премества в гр. Плевен. Баща ми беше телеграфо-пощенски чиновник цели 36 години, като такъв бе достигнал до началник на Т.П. станция в гр. Плевен и др. Беше известен като почтен и честен държавен чиновник. На ръст беше среден със средно телосложение, коса съвършено побеляла, очи светло кафяви, пъргав, лек и много подвижен. На него по външен вид, а отчасти и характер, приличам аз. По характер беше сдържан, владееше се добре, много тактичен, никога не избухваше, не обичаше разправиите и белите от тях. Пестелив, скромен и много честен. Не обичаше да купува на версия и никому не дължеше. Държеше на дадената дума. Въобще имаше много спокоен и приятен характер. Обичаше да казва, че животът е тук на земята и бе добър християнин, но много рядко ходеше на църква. Държеше се винаги в тренирано състояние. Всяка сутрин правеше своята гимнастика, която се състоеше в нарязване и нацепване на няколко вършини дърва за огрев. И второ, ежедневно много ходеше. Не го мързеше, след като е работил цял ден в пощата, да отиде до лозето. През 1917 г. (Първата европейска война) ние, братята, го накарахме да си подаде оставката, като началник на Гюмюрджинската Т.П. станция, дето бе изпратен да я открие и организира. Понеже всички бяхме на разните фронтове и у дома нямаше кой да се грижи за майка ни и имота ни. След напускане на дългогодишната държавна служба и пенсионирането му той веднага бе повикан от застрахователното д-во Европа и му дадоха Плевенската агенция, а с нея и италианското застрахователно д-во Асикурационе Дженерале - Триест, с които той работи да смъртта си. Него хората го търсеха и сами идваха при него да ги осигури и пр. В същото време не преставаше да се грижи и за лозето си – 10 декара. Той винаги имаше в къщи хубаво вино. Често на обяд и на вечеря имаше гости на трапезата си. Ядеше малко, но люто и винаги на обяд и вечеря пиеше по 3-4 чаши вино, след което лягаше и спеше 1-2 часа. Щом станеше се хващаше наново за работа. Вечер рано лягаше и не признаваше никакви вечерни забави, кина, театри. А сутрин ставаше много рано. В кръчми, бирарии и кафенета не ходеше. Там казваше ходят безделниците и пияниците, а той нямал свободно време. Беше ученолюбив, настояваше и с готовност ни даваше пари за учение. Искаше всички да имаме висше образование. Но такова добихме само аз и Тодор. Борис завърши ЖП училище, а Петко средно техехническо образование в Арнщад – Тюринтия, гдето бе изпратен от мен. “Готов съм и ризата от гърба си да дам, за да учат” казваше баща ми. Първоначалната си ТП служба, след завършване на Плевенската V кл. Гимназия през 1884 г. бил назначен за Н-к на ТП станция в гр. Луковит. Неговите родители настоявали да го оженят за една избрана от тях видрарка. Тай обаче като чиновник живеел в леля Маруца и бил харесал сестра й. За да отклони настояването на своите родители, той извикал майка ми заедно с нейната приемна майка – баба Марийка и се венчава в Луковит. От техния брак са се родили 6 деца: Борис, Никола, Иванка, Петко, Марийка и Тодор. Марийка починала като 2-годишно дете. През 1897 г. тати построи на мястото на баба Марийка нова голяма къща. Всички братя и сестри се оженихме и отделихме от нашите. Старите останаха да си живеят сами. Но кагато отивахме при тях, те широко разтваряха къщата си и не скъпяха нищо за да ни доставят хубаво прекарване при тях. През 1932 г. баща ми ме извика от гр. Русе, гдето живеех и ме накара да го придружа до село Видраре, гдето отиваше по делбата с чичо Петко. С нас дойде и Лазар П. Лазаров, негов приятел от детинството му. Искаме, казваше той, да обиколим навред, гдето сме ходили като деца. Чувствам, че това ще ни бъде последното идване в родната село, както и беше.. След като посетихме гроба на дядо и баба в църковния двор на с. Видраре, тръгнахме да обикаляме имотите в Драговище. Баща ми вървеше винаги прав и лек като коза, докато ние с Лазар се обливахме в пот. Той от нищо не бе боледувал, освен от един остър ставен ревматизъм през 1895 г., от който го излекува с бани и масажи леля Иванка Кръстанова. Една сутрин в края на м. февруари 1935 г. станал рано и отишъл по тъмно да си налее вода на чешмата, но тя била наоколо замръзнала. Подхлъзнал се, паднал върху стомната, счупил я, но и нещо в него се счупило. Викали лекар – д-р Тонков, но той не намерил нищо. Срещу 1 март 1935 г. той станал през нощта и казал, че му е студено и много го боли сърцето. Мама го намазала с камфор, завила го и минала в съседната стая и докато да угаси лампата чува хъркане. Починал точно в 12 часа на 1 март 1935 г. от запушване на сърцето от съсирена кръв. Почина от същата смърт на баща си дядо Батю. Ако не беше паднал, той можеше да живее още 20-30 години. Бог да го прости и вечна му памет! Погребан е в Плевенските гробища на “Текийския баир”, като се влезе на 100 крачки от входа на ляво. На гроба има голям гранитен камък с надписи. 1 август 1949 г. Никола Батоеев

Един спомен от историята на семейство Големанови, написан от Димитър Батоев Големанов на 21 октомври 1921 г.

Петко Големана от село Видраре – Колбите Равнище, Тетевенска околия е роден около 1730 г. и е умрял около 1800 г., това разбира се, е приблизителна цифра, защото не мога да помня с положителност това. Той е имал двама души синове: Мико и Батю и две дъщери: Стойка и Цена. Първият му син Мико Големанов е бил човек малко повече начетен и е боравел повече с обществени работи ш затова той е живял повече н селото Видраре, гдето ред години е бил общински кмет още в турско време, като винаги се е интересувал от обществените и политически работи – особено по основаването на първите комитети за нашето освобождение. Като кмет той е стоял чак до 1880 г., когато се е пренесъл с цялото си семейство в с. Телиш с изключение на първия му син Батю Миков, който остава на имотите в село Видраре и сега в с. Равнище. Негова жена е била баба Кула, която е била здрава и интелигентна жена, починала е на 115 години, също и преди нея умира и дядо Мико на около 88-90 годишна възраст. Те са имали само 7 суши синове: Батю, Петко, Дино, Савво, Петър, Стойко и Иван. Всички, както казах по-горе, се преселват в Телиш, Плевенско и в село остава само Батю. Този Батю Миков П. Големанов, родом от Равнище около 1830 г., е жив още. Той се занимавал по-рано в младежките си годни с търговия и кръчмарство, а напоследък със земеделие и винаги се е отличавал със своето трудолюбие и честност между своите съселяни. Баща ми Батю Миков Големанов е женен за майка ми Иванка (Вата) Вутова от Равнище. Имат двама сина и една дъщеря: Димитър, Петко и Марийка. Петко и Марийка остават да живеят на село и там са се оженили и там в с. Видраре Петко и понастоящем е учител.

Аз Димитър, Батюв Големанов, с презиме Димитър Батоев, напущам с. Видраре още на 14 г. възраст с намерение да следвам в училище. Отивам най-напред в Свищов 1879/80 г., гдето престоявам 6-7 месеца и след това се връщам в Плевен, гдето постъпвам в ІІІ клас и след свършването на ІV клас постъпвам в Плевенската телеграфо-пощенска станция за ученик по телеграфо–пощенско ведомство, по което ведомство служих непрекъснато от 10./Х 1881 г. до 15/VІІ 1917 г., през което си служене аз изпълнявах разни длъжности, като телеграфист, подначалник и началник на станциите: Луковит, Тетевен, Плевен, Ловеч, Рахово, Бяла и Гюмурджина. И другият ни дядо, (брат на дядо Мико) Батю Петков Големанов остава да живее със семейството си в с. Равнище, което наскоро се отделя от с. Видраре и образува самостоятелна община Равнище. Големаните, така са се наричали нашите деди и прадеди, както и понастоящем знаят навред “Големаните” по мъжка линия, защото с право са ги наричали така, понеже те са били едни от най-заможните хора в тогавашно време и с право са се гордеели със своето фамилно име, тъй като те са имали не само най-добри и богати имоти, но и жива стока като овце, кози, свине, говеда, коне и пр.

Димитър Батоев, Гр. Плевен, 21/Х 1921 г.

Тук искам за разкажа една малка подробност от одисеята на дядо ми Димитър Батоев Големанов. Не зная дали, когато е пристигнал пеша в Плевен от с. Видраре или когато се е върнал от Свищов, той отишъл в пощата да прати писмо на родителите си и тогава видял пред пощата един възрастен човек да мете. Според неговото домашно възпитание, това било недопустимо и той предложил на човека да го замени в метенето. Това бил пощенският разсилен, който за тази услуга го насочил към Телеграфо-пощенското училище и го прибрал да живее при себе си, а в свободното време от училище да му помага в метенето. Така дядо ми започнал кариерата си на началник на пощата в Плевен.

Дора Батоева-Винарова, 1988 г.