От спомените на Полковник Никола Батоев

Дядо Мико е роден в 1796 г. в колиби Равнище, гдето е живял до 1880 г., когато се е преселил с цялото си домочадие в с. Телиш, Плевенско. Там е починал в 1894 г. Баба Кула, неговата жена е родена 1796 г. в колиби Богдан, Видрарско, намиращи се на Драговишката височина. Доживяла е до 115 г., като в последните години е ослепяла.

Дядо Мико е бил грамотен, нещо много голямо за онези времена. Бил е дълги години кмет на с. Видраре от преди освобождението и чак до преселването си в с. Телиш. Като кмет на Видраре е бил принуден да живее постоянно там, поради което се е наложило да си построи нова къща, дюкян и други постройки, които впоследствие останали на най-стария му син Батю. Къщата била добре запазена, а в 1940 г. бе съборена от внука му Димитър П. Батоев за да си построи нова

Батю Миков Петков Батюв Големанов (1830-1924 г.)

Непосредствено след освобождението – 1878 г. дядо Мико, бащата на дядо Батю закупил хубави имоти в с. Телиш, Плевенско от масово изселващите се турци и затова решил да се пресели заедно с цялото си семейство там. До тогава живели в задруга. В Телиш се преселили едва в 1880 г., като в с. Видраре останал най-големият му син – Батю. Нему останали всички имоти във Видраре, Равнище и Драговица. Дядо Батю, моят дядо, запомних много добре. Беше среден на ръст, слаб, строен с руси побелели коси и сини очи. Пъргав, припрян и до края на живота си работеше. Обичаше да пуши серт тютюн с лула, това му беше единственото развлечение и разкош. Той сам си гледаше земеделието, овощарството, скотовъдството и пчелите, дори сам си правеше кола. Само при усилена полска работа си наемаше хора.

През 1917 г. почина баба Вата той се оттегли от с. Равнище и се отдаде на градината си, а всичко останало остави на сина си Петко (кавгата). Починал през 1924 г. от скъсване на кръвоносен съд. Варял ракия от сливи, казанът бил в двора на братовчеда му, за да не обикаля много, за да не обикаля много, решил да радвали оградата (дувара) и при вдигане на един тежък камък нещо се скъсало в него. Пренесли го във Видраре, където след три дни починал. Погребан е при баба Вата в църковния двор, в дясно при входа на църквата. Бог да го прости! Първите сведения за рода на Големаните съм слушал от него, когато му отидох на гости като кадет от военното училище. Тогава за пръв път започна да ми разправя за В. Левски, за комитета, за Диар-Бекир и пр. Също ми споменаваше за някакъв наш цар Михаил Шишман. Той с баба Вата ни спохождаше рядко в Плевен, защото тогава нямаше други превозни средства освен волската кола, а пътуването така беше дълго и неудобно. При тях останал да живее чичо ми Петко. Той учел в Плевен и не искал да се върне обратно в село, но по настояване на дядо и баба бил заставен да се върне при тях и оженен за избраницата му видрарка. От неговите 7 деца три момчета и четири момичета остана да живее във Видраре най-малкият му син Д. П. Батоев. Във Видраре остана да живее и дъщеря му Мата с най-големият си син Димитър Христов Попов, като учител, а в последствие пенсионер.

Вата Вутова Цаева (1830-1917)

Баба Вата, жената на дядо ми Батю, е родена в колби Равнище. На ръст по-ниска от дядо Батю, по-пълна с широко лице, кафяви коси и черни очи. Пъргава, на ден по 10 пъти преминаваше Искъра – там имаше зеленчукова градина. Тя въртеше цялото домакинство и ръцете й не оставаха никога свободни, дори когато водеше воловете с колата, хурката беше с нея и предеше. Тя помагала на стринка да си отгледа седемте деца. Обичаше да пуши, лулата не падаше от устата й, но обичаше и сливовицата, която сами си варяха – пиеше с котлето, знаеше си мярката и никога не сме я видели пияна. Беше сериозна и не обичаше да ни глези.

Тя почина на 87 г. по време на Първата европейска война – 1917 г., но никой от нас не можа да я съпроводи до вечното й жилище,защото бяхме по фронтовете и вестта пристигна след месеци. Бог да я прости! Тя и дядо ми много са искали баща ми да се откаже от службата си и да отиде в с. Видраре, дори му били намерили булка. Той обаче решително се противопоставил и останал в Плевен, гдето и се оженил. Ние от имота на дядо и баба в с. Видраре, нищо не видяхме, защото баща ми и сестра му (леля Мата) решиха, къщата във Видраре с всичко в нея и целия инвентар да се остави на чичо Петко и неговите деца. На баба Вата приличаме отчасти аз и сестра ми Иванка.

Те двамата, дядо и баба си ходеха със своята видрарска носия и запазиха до края на живота си своите нрави и обичаи. Бяха скромни във всяко отношение, не обичаха разточителството и парата вързваха в много възли. Когато идваха в Плевен, уж да поседят повече, но минеше ли една седмица и баба Вата почваше да напира да си върви. Не можеше да седи в града, в такава теснотия, а фактически къщата ни в Плевен беше грамадна в сравнение с тяхната във Видраре, обаче тя искаше простор – пред нея да се издигат далечните Старопланински върхове и да може да прегази по 10 пъти на ден р. Искър. Тя, която е отрасла и живяла по колибите и Видраре, не можеше да понася живота в града.